Роден Димитър Грива, композитор и последовател на Учителя
Роден Димитър Грива, композитор и последовател на Учителя
(30.ХI.1914-24.II.1994 г.)
Композитор, общественик, документалист.
Роден е в Нова Загора. Завършва Музикална академия с пиано при проф. Димитър Ненов и композиция при Веселин Стоянов. От 1949 г. в продължение на повече от три десетилетия работи в Студия за научнопопулярни филми „Време”, СТФ „Екран”, САФ „София” и Военна кинематография. Член е на Съюза на българските композитори и Съюза на българските филмови дейци. Автор е на музиката на десетки документални, игрални, научно популярни и мултипликационни филми; композира произведения за симфоничен оркестър и инструментални пиеси. Изследва архивите на манастири и старинни библиотеки в Италия, Франция, Германия.
Многократно е награждаван у нас и в чужбина за филмова музика. Съдейства за издаването на Астрономически основи на първобългарското летоброене (Прабългарския календар) на приятеля си Борис Рогев.
От средата на тридесетте години се установява в братското селище на „Изгрева” с двете си сестри. Мирогледът му е изцяло повлиян от философията на Учителя Петър Дънов. По негова заръка прави оркестрация на Паневритмията за голям симфоничен оркестър. През 1974 г. прави запис на произведението с филхармонията на Монте Карло.
(Текстът е взет от мултимедийния диск: Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г)
За Димитър Грива може да се прочете в:
1. Димитър Грива. Коренът на рода - спомени на Д.Грива, записани от Вергилий Кръстев в т.8 на "Изгревът"
2. Молитвата и песента в окултната школа, Разказано от Димитър Грива на Вергилий Кръстев в т.8 на "Изгревът"
3. Димитър Грива (30.11.1914 – 24.02.1994), Статия на Соня Митева, публикувана във Вестник Братски живот бр.87
Спомени на Димитър Грива могат да се прочетат в т.8 на "Изгревът"
Прикачени миниатюриДИМИТЪР ГРИВА
(30.ХI.1914-24.II.1994 г.)
1. КОРЕНЪТ НА РОДА
Вергилий Кръстев:
Какво ще ни разкажете за вашите родители, за вашия род, потеклото, от къде идват и какви са вашите данни за вашите деди и прадеди. Димитър Грива: Виж какво, по онова време, то е било турско време, когато архивата не е била редовно водена, нищо не може да се намери, но съвсем случайно по една инициатива на проф. Ташев по очни болести, се заинтересувахме и проверихме и действително се оказа, че родът на баща ми идва от южна Македония, някъде към гръцката граница, къде точно не се знае. Но при въстанието на Али-паша в Странджа при ония размирни времена, една майка взима двете си деца в два коша от двете страни на едно муле и през планините, през Пирина, през Родопите слиза в Пловдив и се установява в Пловдив и в Пазарджик. А по майчина линия, те са местни там - тракийци и тя е много симпатична девойка. Колкото се отнася до майка ми и баща ми, едни много хармонични хора, аз никой път не помня да съм чул някакъв конфликт между тях. И тръгват нещата. Тук поне знаем най-назад като се обърнем за родът ни. Едно от тия деца трябва да кажа, което е в коша е баща или дядо на моят дядо. Това не можахме да го възстановим. В: А какви са връзките ви с проф. Ташев? Д: Не, той като очен лекар прегледа мене и намери една особеност, която едно племе имало там някъде си от римско племе, гранично още от римско време, едно племе такива бели коси, бяла кожа, т.е. албинизъм. И той се залага, че корена ни е от там: "В това аз съм сигурен". Това съвсем професионално, той като очен лекар тръгва и от това нещо баща ми се заинтересувал и се оказа, че прав бил професора. Пък иначе ние не бяхме се заинтересували даже. По онова време не се е търсело много кой от къде е, особено когато някой е дошъл от някъде си. Знаеш ли той от какъв път е минал в тия тревожни времена и от къде е дошъл. И това е. Разбира се аз помня, аз съм раждан в Нова Загора и съм последното дете. В: Кой ден и коя дата? Д: По ново 30.Х1.1914 г. В: Часа знаете ли? Д: Сутринта в 2 часа. Два и 20, точно астрологически, това е рождената дата, разбира се родния град не го помня, защото баща ми е офицер, те военните се движили и това, което помня, това е Сливен. Но ако искаш да знаеш за баща ми ще ти кажа, той е завършил Пловдивската гимназия, класическа гимназия и с приятели решават да заминат за Америка. По онова време било модно и отиват в Солун, вземат си билет даже и на кея го среща един приятел на вуйчо му, който му казва: "Слушай, ти трябва да се върнеш, да си свършиш военната служба, защото вуйчо ти е гарант за тебе, той те издържаше в гимназията и тогава можеш да заминаваш". Поразходил се той по кея, колебаел се, но останал, а корабът заминал с неговите хора. Връща се тука и отива във военното училище, да си изкара службата. Тогава нямало такива ходатайства и постъпва там. Това бил интересен випуск. Генерал Ботев, братът на Христо Ботев бил началник на военното училище. Гоце Делчев бил в същия випуск. Това е интересна група. Даже там са замислили самото въстание, което става - Илинденското, което не успява, защото било ускорено от английски такива изявления и се потушава най-жестоко и започват войните и баща ми остава офицер. Но той имаше интерес към науката, особено към историята и географията. Той знаеше толкова добре история, колкото един историк не струваше на времето и понеже знаеше латински и старогръцки, му беше много по-лесно. В: Той кога си заминава? Д: 1946 г. Той беше паднал и си счупи крака и може би това, че се подпираше на патерици, сърцето му не удържа, но си замина така като мъдрец. Извиква сестра ми вечерта, рецитира й на старогръцки Илиадата, идва до онзи пасаж - всяко нещо има край, идва и моят край и спира и си ляга и след два, три часа си заминава. В: Вие сте сега четири деца, вие сте най-малкото. Д: Да. В: Най-голямото? Д: Катя. След това идва Еленка, която почива на 16 г. възраст. След това идва Стефанка и последният съм аз. В: Катя в коя година е родена? Д: В 1902 г. В: Вашето детство и юношество е минало в Сливен. Д: В Сливен до 6-годишна възраст. В: А след това? Д: В Пловдив и баща ми се прехвърля. Той бил като свършват войните в някакъв конфликт с военния министър и с Царя и напуска и затова той не е бил произведен генерал, единствен от неговия випуск. Той си останал полковник и започва една кариера наново. Той не беше пушач, но беше тютюнев експерт. Той обикаляше Ориента и купуваше тютюни на чужди фирми разни, това изхранваше семейството ни, и така оставаме в Пловдив където направи къща баща ми. Там завърших аз образованието си и гимназия без диплома. Последната година аз напуснах при това имах едно нараняване в главата, занимавах се с обществен живот, много бурни години бяха. В: По онова време са на мода разни социални учения. Д: Да, всичко кипеше и вреше и всякой имаше свобода да си декларира убежденията си и можеше да забиеш нож някому, оставяха ни сами да се разправяме. Такова нещо беше. В: А твоето нараняване какво беше? Д: С куршум. Аз за тази история не бих желал да приказвам, защото това е тъжна работа, но... В: А тази ли е история, за която ми разказахте, че Катя е ходила при Учителя, за да ви спаси. Д: Да. В: Тя е много интересна, защото е свързана с Катя и една опитност с Учителя и е важна. Д: Ще разкажа може би, но когато дойда до там. В: Добре. Д: Ще разкажа как станаха тези неща, защото са за мене най-важни тия работи когато реших да уча музика, когато баща ми се съгласи. Защото той се разочарова, нали Катя завърши в Санта Сицилия в Рим и не стана музикант професионален. В: Тя се върна в София. Д: Тя завърши музикалното училище в Пловдив, оттам замина за Рим пет години. То беше всъщност последната година на Катя, в която се подготвиха така нещата за нея и за мене. Тя беше в един пансион католишки за студентки и там в този пансион се запознава в библиотеката с йогизма и с окултните науки. Има първи опитности. То е много интересно. Когато дойде на Изгрева тя беше запозната с тия проблеми.
________________________________
Източник: ДИМИТЪР ГРИВА 30.ХI.1914-24.II.1994 г.1. КОРЕНЪТ НА РОДА
МОЛИТВАТА И ПЕСЕНТА В ОКУЛТНАТА ШКОЛА
Разказано от Димитър Грива на Вергилий Кръстев
Д - Димитър Грива
В - Вергилий Кръстев
В: Вие сте писали Паневритмията за оркестъра. Какво е вашето виждане за евентуална разработка на песни на Учителя за оркестър. Д: Аз по отношение на песните съм по-внимателен, защото вижте какво сега. Песните на Учителя, музиката въобще в Школата на Учителя играеше тази роля, беше така заедно с молитвата въобще в духовната работа на Школата и някой път в трудни моменти, например има силни политически сътресения, Учителят слиза, нашето съзнание е заангажирано. Ние с песните и с молитвите се то-нирахме някакси мога да кажа, че някой път с музиката повече отколкото с молитвата. Молитвата трябва да я подготвя човек. Човек трябва да се научи да се моли. Това е един дълъг процес. Не всякой може да се моли. Когато музиката е по-непосредствена и затова аз предпочитам да ги чуя, когато се събират нашите хора и си ги пеят така многогласно. Всеки си търси своята хармония, отколкото разработката. Например, направил съм само санскрит-ските песни, но си спомням. В: Вие сте направили разработка на какво? Д: Не, чисто и просто песента с акомпанимент на оркестър. В: На оркестър. Д: На оркестър. В: И за колко човека оркестър? Оркестъра беше тогава малък. Колкото е възможно. Разбира се, ние си имахме оркестър, по един-два от духовите инструменти и цигулки, виоли, чели. В: Вие ги имате още тези разработки. Д: Имаме ги тези, но аз ги нямам. Те останаха из архивите на нашите диригенти и т.н. Те се съхраняват някъде, но едно нещо имам, един факт, който ме накара да бъда много внимателен. Когато ставаше въпрос за песента "Аин фа Си", аз не бях доволен от хармонията, която й правя. И единствената песен, която им направих от санскритски тя беше Аин фа Си. И когато казах това нещо на Кирил Икономов. И Кирил Икономов бил чел в една беседа, че Аин фа Си трябва да се пее едногласно. И аз бях много доволен, че по интуиция съм попаднал на това нещо. Никаква хармония не ми харесваше. Професионално аз може да я хармонизирам, по един, по втори, по трети начин, а Учителят бил казал да се пее едногласно Аин фа Си. Вижте, при тази, при това откритие, което ми направи Кирил Икономов, аз още по-внимателен станах към песните. За мен това е метод за духовна работа, а не концертна проява. Аз не очаквам и не се надявам, че в един концерт ще имат това въздействие песните на Учителя, които биха го имали, когато се съберем в името на Учителя във време на беседите и въобще в Школата. В: Какво е вашето мнение и виждане за концертно изпълнение на песни на Учителя цигулково, с орган. Д: Виж какво, аз съм направил една песен и съм я записал. Това е "Бершитба". И я изпя един добър бас. Тя е записана. Когато записах в зала "България" Паневритмията, я записах и нея. Някои от тях могат. Доколкото знам Филип Стоицев е направил "Мусала" за хор. И я изпя хорът на туристите. Някои могат може би. Но всичко това, което разкрих около "Аин фа Си" ме кара още да смятам, че лично в себе си за неготов достатъчно и сигурен да подготвям песните за концертно изпълнение. Но с удоволствие ги слушам, когато се събереме, да кажем нашите хора се събират на молитва или на това да четем беседа. Там работата си върви нормално и там действително те вършат работа. И би трябвало да разграничаваме концертния живот от това. Това са две различни неща, нали? И аз съм уверен, повтарям, че по въздействието, което имат в това състояние, което ги пеем ние в Школата е много по-голямо, неповторимо отколкото един концерт. В един концерт човек отива с друга нагласа. Той, Учителят отива да чуе, да види изкуство. А това е метод за духовна работа. Песните и молитвите в Школата. Затова съм много предпазлив и смятам, че нямам вътрешния подтик да работя върху песните, уверявам. В: Защото на този етап има някои музиканти, професионалисти-цигулари, има и някои, които свирят на хармониум, имат идеята да се откупи един салон за три часа и да се направи концертно изпълнение на песни на Учителя. Д: Вижте какво сега, направете опит, същите песни след това съберете хората пак в салон, не на концерт, на същия салон с друга идея. Да прочетем една беседа на Учителя, както си почваме с молитвата, с формулите и да ги запеем същите песни, да видите какъв ще бъде ефекта, какво ще бъде преживяването на същите тези наши хора, които са участвали в едното и в другото. Не знам, вижте какво, това е мое гледище, може би не съм прав! Може би някои искат да направят нещо. За Паневритмията, ето например ако не беше ми поръчал Учителя, нямаше да я направя. Нямаше да я направя, аз искам да бъда много внимателен, когато правя нещо, щото де да знам. Аз помня, че Учителят Кирил Икономов доста така го порица. Той каза нещо на Кирил, гдето правеше някаква разработка на "Вехади". В: В какъв смисъл го порица? Д: Каза, че той ако знае какво ще го сполети. Не мога да го кажа, защото се отнася за друг човек, но така изрази едно недоволство от тази разработка. И то доста така категорично, нали. Като имаш предвид колко Учителят беше внимателен, оставяше всеки свободно да се прояви. Той не му забрани разбира се, но го предупреди. Щото виж какво, това са свещени песни. Към свещеното трябва да отидеш със свещено чувство, а не с професионалната си подготовка, в това съм дълбоко уверен и ако е свещеното чувство, ако имаш един порив вътрешен, нищо няма да те спре да го направиш. Но съм проверил как звучат те. Аз помня един път бяхме 5-6 души на Бивака на Витоша и си пяхме песни на Учителя. Такава атмосфера си създадохме, такова състояние сме имали, каквото никакъв концерт не може да го създаде. Не само, защото ни връща към спомена за Школата. Имат си един заряд тези песни и например "Духът Божий" като запеят преди неделната беседа в салона, какво нещо се създаваше, щото както казваме, че музиката по-лесно довежда със свещените си думи, отколкото молитвата, като повтарят, всякой не може да се моли. Например, аз сега не мога да се моля в присъствието на хора. Аз мога да се моля само когато съм сам. В: Аз също сам, не мога при други хора. Д: А когато бяхме в салона, заедно с Учителя, можехме. Можехме. В: В присъствието на Божествения Дух може. Д: Точно така, можеше, да. В: А тука не може. Д: Човек си има една свещена интимност, която не може така да се изнася навън. Аз помня как се радвах на французите, аз ходех всяка неделя в Нотър Дам, защото при католишката литургия народът си пее, там няма хорове. Има орган и хората пеят. И как тези, гражданите на Париж си пееха песните! Имаше нещо много трогателно, тези, техните духовни песни. И те си създали своята атмосфера и създават нещо, щото те са религиозни, така че отделен е религиозния човек от духовния човек. Това са две различни неща, но при французите, разбрах че религията в тях е оставила една много положителна следа. В морала, и във взаимоотношенията и отношението към Христовото Учение. Французите са преди всичко много добри, французина е по дух, по душа добър човек, да.
В: Сега аз пак се връщам на същия въпрос: например аз откупувам за три часа дадена концертна зала. И се съставя този репертоар. Имаме 4-5 изпълнители добри, професионалисти на цигулка, на пиано, на хармониум и т.н.
Те изпълняват даден репертоар. Сега според вас как трябва да се подреди този репертоар и трябва ли при всяка една песен да се извади и да се прочете самата песен, която пише в песнопойката или да се извадят някои мисли на Учителя за песните на Учителя? Изобщо как би се съставила една програма например, при положение, че вие имате право да я съставите? Д: Сега първо трябва да се разберем с каква цел. Ако се съберем да направим едно концертно преживяване е едно. Ако сме се събрали да си запеем едни духовни песни, които да ни свържат с Школата и с мирогледната система на Учителя, това е друг въпрос. В: Да, но на този етап те няма да могат да запеят всички в залата. Д: Това е показна лекция за песните на Учителя. В: Да, един концерт. Д: Добре, показна лекция ще бъде. Значи, може да се вземе да се вземе "Духът Божий" например, "В началото бе Словото", може и на български стил да кажем. "Запали се огънят", щото то може и санскритски песни да се дадат, вече могат да се подредят по вкус песните. Или пък някой ако иска даде само санскритски песни. Защото те са много. То има над 150 песни. Различни характери. Има български - "Давай, давай" тази в петвреме-нен такт, тя има такива дихания тежки, нали, и разбира се самите интерпретатори, изпълнители да имат едно вътрешно разбиране и отношение към това. В: Конферансие необходимо ли е? То е едно концертно изпълнение. Д: Виж какво, зависи. Ако е например, когато хорът, камерният "Кукузел" даде концерт във Вен Сен при препълнена Базилика, аз помолих конферансието да каже да не се ръкопляска между отделните песни. Тази музика не е за ръкопляскане и ефекта беше много поразителен. Разбира се там имаше една публика, която избухна след като чу когато един баритон, много хубаво пя, не помня точно какво беше. И виж какво сега, концертът изнасян за духовна музика е много особена атмосферата, тя е неповторима. Например, един и същи артист по различни начини и различни състояния ще преживее и ще създаде при различни случаи нови нюанси в своите изпълнения. Той не може да се повтори. И друго нещо, зависи какъв е контакта, зависи от публиката. Една публика може да въодушеви един артист. Ако създаде контакта, може да стане една такава хубава работа, че неповторима да бъде. Някой път може да не се получи, това е много нормално за всякой един концерт. Но за концертно изпълнение трябва да се подберат песните, не всички стават. Но ако трябва да се събираме така в името на Учителя, то е вече съвсем друго. Там ние сами без да решаваме, без програма запяваме и почваме всичките и това нещо е много хубаво. Така, мен ми се струва, че песните на Учителя ще остане да се пеят от учениците на Школата Му. Разбира се рано е да говоря за ученици, ние не сме още ученици, ние сме най-много едни работници в делото на Учителя, от възторга, който имаме от Божественото, което е посято в нас, щото да си ученик трябва да си приложил. Например, в областта на науката щом го знаеш, ти си учен. А в духовните щом си го приложил, тогава си ученик. Със знание не става. Ние сега говорим например така каза Учителя, така казва Учителя. Ще дойде време когато ще говорим: това приложих, еди какво си приложих, това е вече същественият период от нашия живот, когато ние сме дошли да придобием онези качества, с които можем да прилагаме. Без приложение не става тази работа. Иначе ще станем като поповете. Въобще отношението на човека към Божествените проблеми е въобще личен въпрос за всяка една душа. Личен въпрос. Аз не мога да приема чуждия опит или някой да ползва моя опит. Но ние да си споделяме опитностите, да. Това е от полза. Ние се въодушевяваме, нали? Но да си създаваме модели? По никой начин да си подражаваме, щото човек трябва да бъде искрен, това което го прави да бъде негово, спонтанно и т.н.
______________________________________
Източник: 50. МОЛИТВАТА И ПЕСЕНТА В ОКУЛТНАТА ШКОЛА
Творците в Школата на Изгрева
Димитър Грива (30.11.1914 – 24.02.1994)
(Статия на Соня Митева, публикувана във Вестник Братски живот бр.87 )
Когато днес обръщаме поглед към живота в Школата на Изгрева, виждаме как Учителя там работи индивидуално с всеки един. Виждаме как Новото учение се влива като сила и живот в душите не само чрез Словото му, но и по един конкретен начин, съвсем естествено в живота и съдбата на отделния човек.
Ето например, когато разгръщаме житейска история на един от учениците на Изгрева, Димитър Грива, музикант с изразен творчески дух – виждаме по какъв начин Учителя е работил индивидуално за развитието и усъвършенстването на тази душа. Най-важното нещо за твореца е усещането му за свобода, и тъкмо темата за свободата по уникален начин е преживяна от този ученик в Школата на Изгрева.
По пътя към Учителя
Интересен е начинът, по който се подреждат събитията в неговия живот още от ученическите му години в Пловдив. Сестра му, Катя Грива, 12 години по-голяма от него, се завръща в България след петгодишно обучение по оперна пеене в консерваторията на Санта Чечилия в Рим, и един ден те двамата, заедно със сестра им Стефанка, попадат на статия, в която злостно се критикува учението на Петър Дънов. Цитираното там от беседи на Учителя толкова им допада, че те решават да потърсят източника.
Така двете сестри, Катя и Стефанка, отиват на Изгрева, а Димитър, ученик в Пловдивската гимназия, за няколко дни попада в три особено критични за живота му ситуации. На третия път той е пронизан в главата с куршум и е съвсем близо до смъртта. Сестра му търси помощ от Учителя, но в момента той не й отговаря. Едва след четири дни, преди лекцията пред Младежкия клас, й казва: “Сега за него няма вече никаква опасност”. По-късно при разговор с Методи Константинов за случилото се Учителя заявява: “Те бяха решили да го задигнат от този свят. И на откуп дори не се съгласяваха”. А на Димитър Грива обяснява: “Ти имаш карма с този народ. Ще му пишеш хубава музика и нищо няма да му искаш. И ако ти даде условия, ще работиш”.
След много време, когато се сеща за тези думи на Учителя, Димитър Грива си спомня, че още като ученик, когато писал за величието на водата, освен за големите известни реки, езера, водопади – той включил и една незабележима вода, която като тече под земята, дава от себе си на другите и усетил, че би искал да е като нея. Години по-късно вижда, че творческият му път е подобен на тази невидима подземна река. “Самата ми професия – казва той – към която съдбата ме тласна, но всъщност и ми допадна – филмов композитор – е като такава вода. Защото най-сполучлива е онази филмова музика, която остава незабележима в цялата творба. Ако гръмне, тя се намесва. А ролята й е да въздейства незабележимо. А и аз обичам да направя нещо, и да се скрия”.
Да живееш на Изгрева
Още в болницата Димитър Грива решава да се посвети на музиката, след това отива на Изгрева. Учителя му дава палатката си, а в беседата си на другия ден казва: “Дошъл е един гост. Е-е, знаете ли какъв път е минал, за да дойде до тук?” Макар и за кратко време там, седемнадесетгодишният младеж има “едни от най-интересните и дълбоки преживявания, за които не може да се говори”. Година по-късно, вече студент в Музикалната академия, той отново е на Изгрева.
- Искаш ли да живееш на Изгрева? – пита го Учителя
- Искам, но тук няма условия.
- Какво ти трябва?
- Една стая, пиано, стол, маса, легло и печка. Най-необходимото, нищо повече.
- Донеси си пианото, останалото аз ще го наредя.
След този разговор всичко бързо се нарежда: Учителя намира за него стая в една новопостроена къща, донасят му масата на стенографките, легло, печка от Учителя, стол от салона, изпращат от Пловдив пианото му и накрая Учителя слага върху масата му една гарафа с вода. След това започва неговото ученичество – в Школата на Изгрева при Учителя и в Музикалната академия при най-добрите по онова време преподаватели: Димитър Ненов – пиано и Веселин Стоянов – композиция.
Посвещението
Но пътят на ученика не е лишен от противоречия, съмнения, изпитания. В душата на младия човек назрява съмнението, че вместо да се отдаде напълно на изграждането си като музикант, той само “се залъгва” с идейни, философски разсъждения. “Тогава веднъж на поляната – разказва той – Учителя ми каза:
- Слушай, остави за този живот да те излъжа Аз, след това никой вече не може да те излъже
- Но аз не мога да приема съдбата си с Вашето вмешателство, разбрах че Вие нещо се вмествате в мене.
- Ще видим тогава какво ще реши Небето – отговаря Учителя и казва на Методи Константинов да начертае хороскопа ми.
Тогава видяхме какво търси Учителя в един хороскоп. Той гледа каква е темата на живота, откъде идва тази душа, защо е дошла тук. Всеки човек има една основна тема, с която идва още при раждането си. Учителя ми обясни много нещата от хороскопа ми и ми разкри един интересен закон: “Всеки човек е подготвен органически да изживее кармата си. И за да се промени съдбата му, за него трябва да се застъпи едно напреднало Същество. Но понеже човек е органически подготвен да изживее кармата си, той обикновено чувства смущение, и затова Бог в доброто остава неразбран”. Тогава усетих, че Учителят промени нещо в моя живот. И аз осъзнах тогава, че най-важното за мен сега е да възприема Божественото Слово. После той допълни: “За музиката, рекох, ще се държиш – това е важно! Дори нямаш право да избираш, иначе ще те задигнат.”
След този разговор се почувствах някак освободен и разбрах каква е разликата между индивидуалността и личността. Личността е формата – Димитър Грива, която ще живее и ще си замине, а амбициите на личността често спъват задачата на индивидуалността. Освободих се от празните амбиции, нещо в мен се филтрира, отношението ми към нещата се промени. Започнах да разбирам този процес на свободата, да разпознавам и да се освобождавам от онова, което поробва.
“Веднъж Учителя ми каза нещо поразително: “При Мойсей беше с мен, при Христос беше с мен, при богомилите беше с мен, но спреш ли се при мен, ще сбъркаш”. Даде свобода на душата ми да вървя напред, да не се привързвам към формата, да не се спъвам в буквата, да следвам Духа. Съвсем ново нещо е учението за свободата. Отвън няма свобода, щом човек не е господар на мислите и на чувствата си – той е роб”.
Разумният баща
Димитър Грива е роден в Нова Загора, по-късно семейството му се премества в Пловдив. Баща му Христо Грива – висш офицер, полковник, след като и трите му деца заживяват на Изгрева, се среща с Учителя, разговарят, а после в писмо до него пише следното: “Дружини и полкове съм командвал, но моят син не можеше да се командва. Сега при Вас видях, че той за пръв път се е подчинил на авторитет – Вашия. Аз ще го подкрепям, колкото мога материално, Вие го подкрепяйте духовно”. За него Учителя казва, още като го вижда: “Ето един славянски дух – широк”.
Учителя остава много доволен от това писмо, защото затрудненията на някои ученици в Школата, както е казвал, идват от това, че родът им, кръвните връзки, не ги пускат и това дотолкова ги измъчва, че понякога дори си заминават от този свят.
Има един интересен случай с пианото на Димитър Грива. Баща му, който по онова време е бил граничен офицер, чул от съседната маса на едно пловдивско кафене как млад музикант разказва, че не може да работи, защото няма възможност да си купи пиано. Тъй като офицерът бил спестил заплатите си, решил да помогне на младия човек и му предложил да купи така нужното му пиано. Този музикант бил маестро Георги Атанасов, станал по-късно известен като диригент, композитор, автор на шест опери. Години след този случай, когато Димитър Грива вече бил студент в Музикалната академия, гостувал на едно семейство, в дома на което имало подарено им някога пиано, но никой от домакините не умеел да свири. След като Димитър Грива им посвирил на пианото, домакините решили да му го подарят. Оказало се тогава, че това е пианото на маестро Атанасов! Същото онова пиано, подарено му някога от един офицер, който почувствал неволята на музиканта. “Тогава разбрах – заключава Димитър Грива – че доброто винаги се връща”.
Специалната задача
Димитър Грива е от учениците, получили специална задача от Учителя; неговата била да направи музиката на Паневритмията за изпълнение от голям симфоничен оркестър. По време на бомбардировките над София, Учителя отива в Мърчаево, а на Изгрева остават сама двама – Димитър Грива и бай Ради, градинарят. “Всяка нотна кола занасях на Учителя и след като той я прегледаше, я подвързвах. Учителят остави в атмосферата на Изгрева нещо много хубаво, усещаше се, една чудна тишина имаше. А като започваха бомбардировките всичко се тресеше, вреше... По онова време някак нямах чувство за самосъхранение, то се яви по-късно – когато се роди синът ми Андрей. И така, като чуех сирените, аз заставах на стълбите с бинокъла си, имаше много дълбок сняг, и гледах как бомбите падат над града и се взривяват. Една бомба падна в гората, зад салона, но не експлодира, иначе детонацията щеше да отнесе всичко”.
Години по-късно Димитър Грива успява да направи два студийни записа на Паневритмията – единият, през пролетта на 1973 г. с оркестъра на Монте Карло; а другият, през 1979 г. в зала “България”, със Софийска филхармония. Поради шума от огромните строежи в града по онова време записът в Монте Карло не става съвсем сполучлив. Но при уреждането на този запис Грива се среща с розенкройцери в Алпите, които са запознати със Словото на Учителя и дори един от тях, Жерар Жерве, продава караваната си, за да подпомогне идеята. Освен това, художникът Васил Иванов дава спечеленото от продажбата на свои картини във Франция, а директорът на филхармонията на Монте Карло, Тибор Катона, като разбира за каква музика и за какви хора става въпрос, значително намалява цената за оркестъра.
Музиката на Изгрева
Когато Димитър Грива се установява на Изгрева, там вече има много музиканти, освен това и всички други пеят, свирят, учат музика. Има голям хор, оркестър от 50 души, Учителя дава нови песни, които музикантите записват. “Беше Рождество Христово, в малкия салон – разказва Димитър Грива – Учителя запя и аз започнах да записвам, бях на стария жълт роял.” Така се появява песента “Той иде!”
Учителя обича да общува с музикантите. При такива срещи се раждат идеи, записват се песни. “В цигулката Учителя не търсеше виртуозност, една особена мекота имаше, нещо много особено – разказва Димитър Грива – нещо подобно на полуфлажолет, едно особено свирене имаше, което даже и отличните ни цигулари не можеха да наподобят. Толкова характерно беше Негово свирене, че ако го чуя някъде, откъдето и да е, както и да изглежда изпълнителя – ще позная, че Учителя свири”.
Да запомниш незаписана беседа
През 1939 г. Учителя тръгва за Мусала с шест ученици: Борис Николов, Георги Радев, Славчо Печеников, Неделчо Попов, Боян Боев и Димитър Грива. Застават на югоизточната част на върха и още преди изгрева на Слънцето Учителя започва да говори. Боян Боев изважда тетрадката си, но Учителя му прави знак да не записва. “И тогава ми се отвори съзнанието – разказва Грива – казах си: Трябва да се запомни, щом не се записва. Цялата беседа беше за Христос. Тогава видях величието Му. Видях какво е Христос от космично, от общочовешко, от окултно гледище. Учителя каза, че до идването на Христос астралното тяло на Земята е било неорганизирано и затова душите не са могли да се ориентират, когато напускат телата си. След Възкресението цялата аура на Земята се е променила, организирала се е, отворил се е път за душите, светлина има за тях”.
Големият параван
Учителят създаде параван, големият параван, зад който се скри. Какви ли не завеси поставяше, защото, както Той казваше: “Когато сеячът сее, няма защо враните да го виждат. Когато посее семето, един ден то само ще поникне и ще го видят”. Учителя лекуваше само с дума или дори без да каже нещо; но често посочваше на болния нещо материално, за да може съзнанието му да се хване за него и така да му се помогне. Случваше се, след като вече е дал лек, да каже на болния: “Иди на лекар!” И човекът след това разправяше, че някой там лекар го бил излекувал. Дори не се сещаше, че изцелението му се дължи на Учителя! Това правеше Учителя – криеше чудесата, за да не отнема свободата на другия. Искаше да се пробуди и разшири съзнанието ни, и така – по свобода да следваме Учението му, а не заради чудесата, които прави. И пред българското общество той също сложи параван, оставяше без внимание клеветите, нападките, които влияеха на общественото мнение – искаше учениците му сами да го намерят. В същото време Школата на Изгрева беше отворена, никого не връщаше. Но ако някога в Питагоровата школа учениците са знаели, че трябва две години да устояват на обидите и униженията, на които ги подлагат съучениците им, то в нашата “питагорова школа” това беше самият живот. Създаваха се трудни ситуации в отношенията ни, Учителя невидимо ни разбъркваше, за да учим, да прилагаме, да изграждаме характера на ученика. Той държеше да можем да издържаме на общественото мнение, да не сме зависими от другите. Има два вида влияние: има градивно обществено мнение; има и такова, което те отклонява не само от гибелните последици на порока, но най-вече от опасните рискове на добродетелта и така те тласка към удобната среда на масовото съзнание, към затъване в нищото. Ако човек стане зависим от такова обществено мнение, той е на границата на вътрешно духовно унищожение.
Пътят на твореца
Един път Учителя казва нещо много интересно за Димитър Грива: “Интелигентността му отива към claire voyage (фр. движение в светлина, ясновиждане, бел. ред.)”, т. е. умът отива отвъд пределите на обикновеното логично мислене и се превръща в това, което френският философ Анри Бергсон нарича “интуитивна интелигентност” – виждане на живота като неспирно движение, като поток. Това е характерна черта на този ученик, проявяваща се и в разбирането към задачите му в Школата, и в творческата му работата като композитор.
След 1944 г. той работи като хонорован композитор. “Тогава написах музика – разказва той – за старите български резби от Пловдив и Трявна. Писах с голямо вдъхновение. Там, в тези резби, видях сюжети – житейски и библейски; видях голямо съкровище от детайли и изрази. Харесаха музиката ми и ме направиха професионален композитор, това е много благодарна работа, имах право да си избирам теми, имах оркестър на разположение и можех да експериментирам. За филмите трябва да се пише жанрово разнообразна музика, трябва да разширяваш познанията си, техниката си, сюжетът го изисква. Дори и да ме бяха пратили на специализация, нямаше да постигна толкова, колкото при работата си в Кинематографията”.
Когато ЮНЕСКО поръчва да се прави филм “Паметта на славянството” е решено музиката към филма да е от България, но никой не се изява желание, тогава Димитър Грива се сеща за един разговор с Учителя на такава тема и приема нелеката задача. Филмът излиза изключително сполучлив, многократно е награждаван, превежда се на много езици, разпространява се във всички държави – членки на ЮНЕСКО. “Имаше старинна песен – спомня си Грива – имаше камбани, имаше и тема – общочовешката, голямата. Това беше музика, написана за 20 дена. Беше и рисковано, защото в музиката не знаеш какво ще излезе, какво ще ти хрумне. Не знаеш до кое музикално поле ще стигнеш нагоре и какво ще свалиш. Ами ако музикалният Дух не те допусне там? Ами ако те допусне, а не можеш да свалиш нищо? Ние нямаме понятие за творческия процес.”
С такова творческо вдъхновение Димитър Грива създава и авторския си филм
“Пътят към Плеадите” по картини на художника Васил Иванов; и музиката на повече от 200 документални, научно-популярни и мултипликационни филми; произведенията си за симфоничен оркестър: “Тримонциум” – легенда (1946), “Албум на композитора” – психологични портрети (1951), “Сизиф” – симфонична поема; “Прелюд и приказка”; “Белоградчишките скали”; няколкото инструментални пиеси; музиката към множество филми с историческа тематика, свързани с честването на 1300 години от основаването на Българската държава; към филма на ЮНЕСКО “Арабско писмо”, спечелил много награди. Голяма част от музиката на Димитър Грива е записана и запазена в архива на Българското национално радио.
Трите ключови думи
Една основна добродетел, според Димитър Грива, с която ученикът на тази Школа трябва постоянно да работи, това е смирението. “Смирението те отваря към Истината, казва той. Ако нямаш смирение, не можеш да направиш нищо истинско, сам се спъваш”. Смирение, творчество, свобода – това са трите ключови думи към живота на този ученик от Школата на Изгрева.
______________________________
Източник: Вестник Братски живот бр.87
Снимки на Димитър Грива
Стефана, Катя и Димитър Грива
Димитър Грива на Паневритмия на Изгрева.
Музиканти на Изгрева. 2.05.1943 г. От ляво на дясно: 1. Галилей Величков. 2. Амелия Назор. 3. Влади Симеонов. 4. Димитър Грива. 5. Кирил Икономов. 6. Ирина Кисьова. 7. Мара Славова. 8. Мария Златева. 9. Димитър Сотиров.
Димитър Грива и Георги Тахчиев на Изгрева.
Снимка № 45. Стоянка Илиева (ученичка на Учителя)
Снимка № 46. Теофана Савова (ученичка на Учителя)
Снимка № 47. Катя Грива (родна сестра на Димитър Грива и ученичка на Учителя)
Снимка № 48. Димитър Грива