Ражда се бащата на Петър Дънов - Константин Андонов Дъновски

20.08.1830г.

Ражда се бащата на Петър Дънов - Константин Андонов Дъновски

20 август 1830г.

Ражда се бащата на Петър Дънов -

Константин Андонов Дъновски

(20 август 1830 г. - 13 ноември 1918 г.)

 

Константин Андонов Дъновски е роден на 20. 08. 1830 г. в с.Читак, днес кв. Устово в Смолян. Негови съвременници го описват като човек, едър на ръст, с холеричен темперамент, в очите на когото блести огънят на буден господарски дух. Той не обича думата му да става на две. Винаги наблюдателен, и когато повежда разговор, подхожда плавно, мелодично, със сдържан тон, като човек, който добре се владее.

 

След като завършва първоначалното си образование в родното си село, Константин Дъновски се отправя за Пловдив, където учи в гръцкото училище, но остава недоволен. Премества се в Татар Пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време български просветител даскал Никифор х. Константинов Мудрон от гр. Елена, който преподавал „висши“ знания на питомците си. Една подобна ерудиция по онова време се равнявала на днешното университетско образование. Там младият Константин овладял писмено и говоримо гръцки език. Изучил също така и черковното пеене, за което спомогнали голямата му музикалност и красивият глас, с които между впрочем се славят много родопчани. Едва петнадесетгодишен, Константин Дъновски става през 1845 г. учител в с. Горно Райково, намиращо се в непосредствена близост до родното му село. На следващата година той се премества отново като учител в Устово.

 

Обучен на църковнославянско пеене, младият Константин Дъновски привлича вниманието на тогавашния варненски владика Порфирий върху себе си със своя звучен глас, когато като доброволен певец от клира приглася на свещенослужението в църквата „Св.Богородица“ във Варна. Това става причина да бъде поканен на служба в църквата.

 

През 1847 г. Константин се среща с Атанас Чорбаджи (дядо на Учителя Петър Дънов по майчина линия) и това окончателно трасира бъдещето на младежа.

 

Материалът е взет от книгата „Младият Петър Дънов“  Георги Христов

 

* * *

 

За свещеник Константин Дъновски може да се прочете в:

 

статията "Отец Константин ДЪНОВСКИ – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)"

 

Брошурата: За св.антиминсъ въ Варненската църква “Св.Архангелъ Михаилъ“

 

Снимки на свещеник Константин Дъновски и семейството му


Отец Константин ДЪНОВСКИ –

пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)

 

 

автор: Дякон Ясен Ш.

23 март 2010 г.

/Източник/

 

Сега сме в криза - икономическа и социална, но преди всичко - духовна. Тя засяга същността, сърцето на нашия народ и точно в този момент е повече от нужно да се върнем към корените си и да се обърнем към онези личности, които са били светилници в мрака на историческото ни битие. Те са изграждали кръгове около себе си, въплъщавали са идеи, които движели обществото, създавали са цели пластове от националното ни самосъзнание.

 

kostantin-danovski.jpg

 

Такава многопластова и значима личност е иконом Константин Дъновски. Роден е на 20.08.1830 г. в село Устово, в сърцето на Родопите, в скромно и трудолюбиво семейство. Сам той разказва, че в ранното му детство най-мощно влияние върху него оказват майка му и един светогорски монах, който се бил установил в родното му село. Бог в Своя дивен Промисъл още в тази крехка възраст, която е толкова  важна за оформянето на личността, е закърмил малкия Константин с най-простите истини на чистата Православна вяра. Именно в килийното училище, основано от монаха, той почерпил от изворите на светоотеческия опит и се запознал с духа на чистото учение. Точно тук поради впечатлителния му и емоционален характер се оформила и хуманната насока на неговата интелигентна и отзивчива душа.

 

Натрупвайки знания и опитност, твърде млад - още юноша той се отдал на учителското призвание в родното и съседното село. Но не след дълго през 1847 г. Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар. Идването в града  било от огромно значение за неговото развитие.

 

През 40-те и 50-те години на XIX в. град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент. Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира.

 

Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин. Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото. Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа. Така през 1847 г. той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище. По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева. С пълната си всеотдайност и плам, младият учител спечелил бързо уважението на своите нови съселяни и не след дълго те се съгласили да построят здание за църква и училище в селото. Така то бързо се превърнало в център на българското самосъзнание и достойнство в цялата област и родителите правили много, за да доведат децата си за обучение.

 

Търсещият дух на Дъновски го тласкал напред - към нови предизвикателства, но този път в духовната сфера. През 1854 г. той посетил Света Гора и това дало мощен тласък за служение на Светото Православие. Докосването до светините, за които бил чувал от най-ранните си години и от разказите на свои приятели, допълнително обогатили неговия духовен свят.

 

oKDanovski2.jpg

 

Той все по-трайно се замислял за духовните измерения на битието, смисъла на страданията и живота. Три години след поклонението в Света гора бил ръкоположен за втори свещеник в село Хадърджа от Варненския митрополит Порфирий. На новото поприще, обогатен с учителския опит отпреди, и изпълнен с апостолски плам, той започнал да дава плодове още по-красиви и зрели от предходните. Те били забелязани и оценени по достойнство и не след дълго бил преместен за свещеник в храма "Успение Богородично" в град Варна. В тази нова обстановка дал най-доброто от себе си и доизградил образа си на истински свещеник - възрожденец.

 

По това време българите в градовете на империята заемали все по-активни позиции в управлението на местно ниво. Те изживявали своето национално Възраждание - период на кипеж, вдъхновение и търсене на своята идентичност. Младият отец Дъновски намерил града доста по-различен от това, което видял преди 10 години. Елинистичното влияние, както и преди било много силно, но не така мощно и завладяващо, както в преди. Все повече българи се заселвали в града и се включвали във всички сфери на обществения живот. Българската реч се чувала все по-често не само в крайните махали, но и в централната част на града. Търговският обмен и културните потребности на населението нарастнали и тази нова и разнолика българска община имала нужда от лидер. Това ново предизвикателство, изисквало още по-голяма настойчивост и вътрешна концентрация.

 

В тази среда младият свещеник трябвало да прояви не само качества на пастир и организатор, но и на ловък дипломат. Той трябвало успешно да балансира в отношенията между сънародниците си - талантливи, амбициозни и упорити, но винаги противоречиви и самообвиняващи се, гърците - приели дълбоко идеята за своята изключителност и превъзходство над всички в държавата, и руснаците - водени от стратегията на своите имперски интереси за бъдещето на  православните народи в Турция. Едновременно с това бил длъжен в рамките на своето послушание като млад духовник да бъде в чисти и прозрачни отношения с владиката Порфирий, който бил прекрасен епископ и ръководител, но по убеждение и дух истински грък. Очевидно неговата личност е била достатъчно многопластова и богата, за да бъде баща на всички вярващи в поверената му епархия.

 

Отец Константин, като използвал това, в последващите си действия за утвърждането на тезата за българската идинтичност, бил както настойчив и храбър, така предпазлив и дискретен. Пример е една от първите му стъпки - постепенно започнал да произнася някои от ектениите на Светата Литургия и дори прочитал Евангелските текстове на славянски език. Това породило изключително национално въодушевление сред българите - все по-будни и активни. От друга страна имало и ответна реакция на гърците. В своята ревност и взискателност те изискали от владиката Порфирий както преустановяването на тази практика, така и персонално наказание за храбрия духовник. Отец Константин бил преместен от мястото, където служил, в митрополитската църква в града, под неговото пряко наблюдение.

 

Когато видял, че този път е затворен, отец Константин сменил насоката на дейността си - спечелил благоволението на вицеконсула на Русия в града Александър Рачински. Неговото топло отношение към българите и лично обаяние му създали висок авторитет в града и областта. След няколко срещи се взело решение да бъде създаден български кръжок, в който участвал и консулът Рачински. След дълги настоявания и молби до владиката новите ратници на национолната кауза успели да спечелят благоволението на епископ Порфирий. Той позволил в съботен ден да бъде отслужвана Света Литургия на славянски език в храма "Свети Георги" в града, а малко след това бил преотстъпен манастирът „Св. Димитрий" /при двореца Евксиноград/ за славянска служба на празници. Отец Константин получил послушание да служи там.

 

Успехите на българите във Варненско идвали един след друг, плод на няколко фактора, но най-важният от тях е всеотдайната дейност на младия духовник, който се превърнал "във всичко за всички". В негово лице те виждали своя баща, застъпник и истински водач. Събитията от Великден 1860 г. /обявяването на независима българска църква и отделянето от Патриаршията/ дали нов тласък на всички стремежи на варненските българи към самостоятелност. На 21 май 1861 г. в околностите на село Николаевка било взето решение за отделянето им от Патриаршията и обособяване на самостоятелна община, присъединена към Българската църква. Заедно с това била сформирана и първата българска училищна община и построена постройка към нея, която през 1862 г. била тържествено осветена.

 

1bgchurch.jpg

 

След смъртта на владика Порфирий през 1864 г., отец Константин се отделил изцяло от връзките си с гръцката митрополия в град Варна и храбро издигнал знамето на отделна българска църква. С още по-голям плам, вдъхновение и пастирска загриженост той се хвърлил в предните редици на борбата. Активно и без всякаква предпазливост представял българските искания пред представителите на турската власт в града. Благодорение на своя авторитет и добрата си репутация спечелил тяхното разположение. Българите поискали долния етаж на  училищното здание в града да бъде превърнато в храм и там да се провеждат служби на славянски език. Така на 14 февруари 1865 г. в храма "Св. Арх. Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски.

 

В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества. Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква.

 

Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани. Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех.

 

Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г. в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община. Той единодушно бил избран за "църковен глава". Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. Били установени отлични взаимоотношения с Мидхат паша в гр. Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града. Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове. От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг.

 

Отец Константин сам и доброволно се оттеглил от председателството през септември 1868 г. в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет. Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси. Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния събор в Цариград през 1870 г. с цел учредяване на Българската екзархия. Веднага след радостта от победата за българите дошло горчиво разочарование, след като разбрали, че градът и околните села са извън очертаните териториални граници. Те започнали енергични действия - подписки, петиции, писма до Цариград за промяна на статуквото и така предизвикали действия на върха - Варненската и Преславската епархия били обединени и бил изпратен нов митрополит епископ Симеон. Същият пристигнал в града и на 4 декември 1872 г. отслужил първата тържествена литургия в храма "Св. Арх. Михаил" в съслужение със свещеник Константин Дъновски. Той от самото начало бил верен и сигурен помощник на новия владика в прокарването на неговите идеи и въжделения в епархията.

 

Когато избухнала Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. отец Константин се включил активно на страната на руснаците. Още от 1876 г. той бил започнал да служи към руския параклис при консулството. Тесните му връзки с тях, както и изключителната му активност по време на цялата кампания, му навлекли тежки неприятности от страна на турската власт и гърците. В началото на войната бил хвърлен в затвора, като опасен за властта човек и пролежал в много тежки условия седем месеца.

 

oKDanovski3.jpg

 

След Освобожданието на град Варна на 27 юли 1878 г. отец Константин се установил трайно в храма "Св. Архангел Михаил". Отдал се в пълнота на най-важното за един духовник -пастирското служение. Неуморно наставлявал, изповядвал, проповядвал Словото Божие сред своите пасоми. Богатата му душевност, ерудиция и горчив жизнен опит му давали възможност да преценява склонностите на всяка душа и да я насочва по пътя към спасението. Плодовете на духа си той предал на новото поколение в една нова среда - освободеното си отечество. През 1898 г. бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при храма. Православните християни от града продължавали да го посещават и да черпят от него наставления и отечески съвети за живота.

 Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция, която той оказал на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст той приел почетната длъжност и раздал парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи по време на Балканската война.

 

oKDanovski1.jpg

Гробът на отец Константин Дъновски

 

По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква в град Варна Св. Синод го отличил с офикията "иконом", а правителството - с "Орден за гражданска заслуга" с Офицерски кръст, Общинският съвет на гр. Варна излиза с решение да кръсти улица приживе на негово име. По Божия воля и духовната и светската власт оказали признание на цялостната дейност на човека-участник във всички фази на процеса на Българското Възраждане във Варненския край.

 

Отец Константин Дъновски починал през ноември 1918 г. и бил погребан в непосредствена близост до олтарната стена на храма "Св. Архангел Михаил".

 

Всички таланти, дадени му от Всевишния той умножил и преумножил,  като добър пастир и истински християнин! Превърнал живота си в непрестанно служение на Бог и народа си! За него в истинския смисъл на думата се отнасят словата на св. ап. Павел: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Прочие, очаква ме венецът на правдата,  който Бог е определил за онези, които го обичат!" (2 Тим 4:7-9).

 

"Едно откровение в Солунската църква "Св. Димитрий" (Кассъма джасими)", 1905 г.

 

В това малко книжле самият иконом Константин Дъновски разказва за една своя съдбоносна среща в Солунската църква "Св. Димитрий" по пътя за Света гора.

 

През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество. Четиримата другари отиват в църквата "Св. Димитрий Солунски", тогава джамия. Когато излизат ги пресреща стар свещеник. Заговаря ги дружески, пита ги от къде са. Оказва се, че е живял във Варна и познава някои хора. Когато се разделят, се обръща към Константин Дъновски и му казва: "Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли? С всяко благодарение - му рекох и се разделихме" - пише отец Константин Дъновски.

 

"На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: "Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце... ...Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. "Драги синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Иисуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира. Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога. ...След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: "Не съм противен на волята Божия, защото е свята." А той ми рече: "Не е достатъчен отговора ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърстваме с молитва до последното издихание, така че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат Православието и християнството. Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне." И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: "Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете." Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: "Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци."

 

Тогава свещеникът му разказва история, в която се говори за едно откровение, относно турското робство. Как Православието е западнало, и заради неверието на хората, агаряните завземат дори Константинопол. По ходатайството на Небесната царица и заради молитвите на праведниците, робството ще бъде съкратено. И „Турция ще падне!" Младият Константин се връща в родината си, за да работи по Божиите дела, но вече по друг начин.

 

"Иконом Константин А. Дъновски",

д-р П. Ников. сп.

"Духовна култура", 1920 г., кн. 1 и 2.

 

 

smolyan_svbogorodiza2.jpg

Паметна плоча при храм "Св. Богородица", Смолян

 

Ustovo.jpg

 

Паметна плоча в родното му село Устово.


Снимки на свещеник Константин Дъновски и семейството му

 

16143027_10211707286702397_2072504345664

 

Свещеник Константин Дъновски

 

16265761_10211708110562993_5833346529974

 

На снимката е отец Константин Дъновски (бащата), майката Добра до него, а по-отгоре са първите им деца Мария и Атанас - брат и сестра на Петър Дънов. (възможно е младежът на снимката да е съпругът на Мария, а не брат й)