Небето прошарено.

Слабъ вѣтъръ. Хладно.

Слънцето изгрѣ въ 5 ч. и 10 м.



Отче нашъ



Ще говоря върху това, което наричатъ реално и идеално въ свѣта. Ще ви прочета отъ “Царскиятъ пѫть на душата” само нѣколко пасажа. (Учительтъ прочете 156 страница.)



Реално е това, което човѣкъ опитва въ дадения случай. А идеално е това, къмъ което се стреми. Ние говоримъ отъ гледището на сегашния животъ. Нѣкой пѫть известни познания внасятъ смутъ въ човѣшкото съзнание. Смущението у човѣка е единъ вѫтрешенъ дисонансъ въ съзнанието му. Напримѣръ представете си единъ пѣвецъ, който пѣе и вижда, че публиката не е доволна отъ него. Той се чуди защо публиката не е доволна. Защото не пѣе хубаво. Това не се отнася до неговото произхождение, не се отнася и до неговото учение, не се отнася до неговата красота или до неговото здраве. Единственото нѣщо, отъ което публиката не е доволна, въ дадения случай, е че не пѣе хубаво. И следователно не го слуша. И ако въ васъ има едно смущение, трѣбва да знаемъ какъ да го премахнемъ. Пѣвецътъ трѣбва да знае, че за да премахне това смущение, той трѣбва да се научи да пѣе. Той може да се запита: “Възможно ли е азъ да пѣя?” Че щомъ си си позволилъ да излѣзешъ на сцената, защо питашъ: “Възможно ли е азъ да бѫда пѣвецъ?” Ти си направилъ първата крачка! Какъ тъй, ти безъ да си пѣвецъ, си излѣзълъ на сцената и искашъ да ти дадатъ известно почитание и уважение?



И мнозина отъ васъ сте такива пѣвци. Вие сте дошли на сцената на живота и питате: “Дали отъ насъ ще излѣзе нѣщо?” Че вие сте вече на сцената на живота. Ако пѣете, ще излѣзе нѣщо. Ако не пѣете, нѣма да излѣзе. Рускиятъ пѣвецъ Шаляпинъ разправя своята история. Въ първата роля, която ималъ, той игралъ ролята на единъ стражаринъ и не знаелъ, какъ да я играе и го изхвърлили извънъ театъра и му дали единъ ритникъ. Тъй както той разправя на вестницитѣ, е било така. Азъ отъ устата му не съмъ чулъ. Виждамъ, че вестникаритѣ 50% говорятъ истината и 50% не я говорятъ. Той за самия себе си казва, че много му подражавали. Той казва: “Азъ не бихъ желалъ да ме подражаватъ.” Всѣки единъ артистъ трѣбва да преживява онова, което ще представи на сцената. Ако той не го преживява, той не е артистъ. Нѣма какво да подражава. Подражаването не е преживяване. Нѣкой човѣкъ е умрѣлъ преди години, но страдалъ, билъ мѫченикъ, а пъкъ ти искашъ да играешъ ролята и искашъ да станешъ мѫченикъ.



Кое е реалното въ свѣта? Реалното е земята, това, върху което ходимъ сега, е реалното. Това, което въ дадения случай чувствувашъ, е реалното, а пъкъ това, което мислишъ, то е идеалното. Идеалното е за въ бѫдещето. А пъкъ реалното е за сега. Следователно когато ние говоримъ за човѣшкото сърдце, ние подразбираме нѣщо както земята, върху която ходимъ. Отъ сърдцето ние черпимъ всичкитѣ сокове и споредъ както човѣкъ чувствува, така той мисли. Реалното е отражение. Реалното дава възможность на идеалното да има отражение. Ние изучаваме идеалното по закона на отражението.



Сега се запитватъ: Какво е предназначението на ученика? Единствената възможность има само ученикътъ. Само единъ, който е ученикъ, само той може да расте и да се развива по пѫтя. Само ученикътъ може да изучава реалното и идеалното. Реалното е самиятъ той, който се чувствува, а пъкъ идеялното е Богъ, къмъ който той се стреми. Ученикътъ е той самиятъ, а пъкъ неговиятъ Учитель е нѣщо външно, което го учи. Но и Учительтъ и ученикътъ иматъ предъ видъ природата, която тѣ изучаватъ. Ако природата не сѫществува, какво има да предаде единъ Учитель на своя ученикъ?



Да кажемъ, че ние сме тукъ. Имаме цѣла сцена отъ природата. Вие виждате нѣщо разхвърлено. То е отъ положението на вашето съзнание. Въ природата има единъ начинъ: Ако гледате презъ калейдоскопъ, вие ще гледате нѣщата съвсемъ другояче. Ако гледате нѣщата отъ вашето съзнание, или самосъзнание, или подсъзнание, или свърхсъзнание, вие ще имате 4 образи, различни единъ отъ другъ. Вземете въ една фотография, вие имате най-първо единъ негативъ. Имате това, което не е. После този негативъ се обръща и образътъ се представя такъвъ, какъвто е! Напримѣръ вие чувствувате, че имате нужда отъ храна. Но храната въ дадения случай е едно условие за вашето развитие. На какво мога азъ да уподобя храната. Представете си, че една машина, за да се движи, на нея й трѣбва вода, трѣбва й огънь, както съвременната машина, която трѣбва да пѫтува. Трѣбва й единъ огняръ, който трѣбва да нахрани своята машина. Какъ ще я нахрани? Ще й даде малко водица, малко вѫглица. Вѫглищата сѫ храна. После ще пусне пбрата и цѣлиятъ локомотивъ е въ движение. Сега, като ви говоря за машината, храната сама по себе си чувствува ли? Огнярътъ е, който чувствува, дали неговата машина има достатъчно храна, вѫглища и дали има достатъчно вода, която да образува пбрата. Въ дадения случай материалитѣ на сърдцето, това сѫ вѫглищата. А пъкъ човѣшката мисъль въ дадения случай представлява водата, която трѣбва да се превърне въ пара, за да кара машината, а пъкъ разумното, това е самия огняръ.



Сега въ васъ може да се зароди едно желание. Вие искате нѣкой пѫть бързо да изучавате, да прогресирате, да научите всичко. Въ бързото движение, въ бързото пѫтуване съ железница има една възможность, една опасность. Съ каква бързина може да пѫтува железницата, това не е произволно. Релситѣ сѫ направени, за да издържатъ напрежението на известна бързина. Ако увеличатъ тая бързина, релситѣ могатъ да се развалятъ, и ако тя се увеличи още повече и самиятъ локомотивъ може да изкочи изъ релситѣ навънъ.



Следователно трѣбва да имате една бързина, съ която да се движите правилно. Както машинитѣ дерайлиратъ, тъй и много хора дерайлиратъ. Азъ наричамъ неврастенията дерайлиране отъ релситѣ. Виждашъ, че нѣкой човѣкъ е боленъ. Иска да постигне нѣщо. И повечето заболявания на хората се дължатъ на този вѫтрешенъ стремежъ. Хората искатъ да постигнатъ нѣщо. И като постигнатъ, какво ще постигнатъ. Ще се увеличи тѣхниятъ товаръ.



Ще си послужа съ единъ примѣръ. Напримѣръ у васъ се зароди известно желание да бѫдете богатъ. Азъ уподобавамъ богатия човѣкъ на една красива мома. Момата е богата. Тя е банкеръ. Разполага съ милиони. Но богатиятъ човѣкъ си има свои неприятели. Това богатство го желаятъ мнозина. И около него ще се зародятъ може би десетки или стотици апаши, които постоянно ще мислятъ, какъ да го обератъ. Питамъ: Въ такъвъ случай какво ще правите? Трѣбва да имате доста пазители, за да ви пазятъ! Американскитѣ милионери сега иматъ по десетина детективи, за да пазятъ децата имъ. Защото въ всѣки единъ моментъ нѣкое отъ децата имъ може да изчезне. И като сравнявате това съ нѣкои нѣща отъ живота ви, може да се каже, че вие всички имате подобни опитности. Нѣкой пѫть много отъ вашитѣ най-хубави мисли и чувствувания сѫ изчезнали. Апашитѣ сѫ ги задигнали. И трѣбва да ги откупите. Казвате: “Изгубихъ си това хубаво настроение”. Една хубава мисъль и едно хубаво чувство човѣкъ може да ги изгуби. Азъ взимамъ нѣщата въ тѣхната обикновена смисъль. Ти имашъ едно хубаво чувство. Веднага това чувство се изгуби. Вие казвате: “Смѣнило се е.” Ти си миналъ отъ едно реално положение въ друго реално положение; отъ едно реално положение въ възходяща степень въ друго реално положение въ низходяща степень. Има и низходящи положения въ идеалното, и възходящи положения въ идеалното. Питамъ: Ако се е смѣнило вашето добро настроение въ друго, което не е тъй добро, то другото, доброто ваше чувство или вашето настроение кѫде е отишло? Задигнато е!



Нека да извадимъ предметно учение сега: вземамъ банкеринъ, който има вече съзнание, че има пари. Осигуренъ е. Но дойде неговиятъ секретаръ и казва: “Касата е праздна. Обрали сѫ те тая вечерь.” Веднага се смѣни настронието на банкерина. Чувството се смѣни. Този, който бѣше изправенъ, сега се сгуши. За какво мисли той? Какво изчезна отъ него? Изчезнаха паритѣ, въ които той вѣрваше. Кѫде отидоха? На нѣкѫде! Тѣ сѫ въ нисходяще положение, пѫтуватъ нѣкѫде. Криятъ ги нѣкѫде. И той трѣбва да тръгне съ детективи, за да намѣри тия крадци и да си възвърне богатството назадъ. Интересно е, по какъвъ начинъ вие задържате вашитѣ добри мисли и вашитѣ добри чувства. Каква е вашата опитность? Когато си изгубилъ една своя мисъль или чувство, по какъвъ начинъ си ги възвръщашъ? Да допуснемъ, че вие имате единъ братъ, който ви обича и вие сте го обичали и единъ день, по нѣкои причини, по нѣкакъвъ доносъ, веднага се усъмните и съ вашето съмнение веднага изгубвате онова приятното, което имате. Или това идва, което наричаме обезвѣряване. Казвате: “Може ли да се обезвѣри човѣкъ?” Може. Хората сѫ се обезвѣрили въ Бога. Ти, който си вѣрвалъ въ Бога, казвашъ: “Нѣма Господь.” И веднага се измѣни твоето вѫтрешно чувство. Убедишъ се и веднага тръгнешъ да проповѣдвашъ, че нѣма Господь. Досега си вѣрвалъ, че има Господь. И това обезвѣряване става често. Хората, когато тръгнатъ работитѣ имъ назадъ на земята, веднага се усъмнятъ, дали има Господь. Питамъ тогазъ, по сѫщия законъ: когато ти не живѣешъ добре, тогазъ и Богъ почва да се обезвѣрява въ тебъ. Докато ти вършишъ Неговата воля, Той вѣрва въ тебе, но като престанешъ да изпълнявашъ Неговата воля, Той какво ще мисли за тебе? Ще мисли ли, че ти си светия. Ще мисли, че ти си единъ човѣкъ, който престѫпвашъ Неговия законъ. Сега въ насъ има една идея: Ние мислимъ, че при всичкитѣ ни грѣхове и престѫпления Господь не трѣбва да си измѣни своето мнение за насъ и да мисли, че ние сме много добри хора. То е вѣрно, че Господь въ съзнанието си държи, че сме излѣзли отъ Него и че Той ни е създалъ, но въ дадения случай, когато азъ не постѫпвамъ добре, Той мисли точно тъй, както ние мислимъ.



Та рекохъ, приложението. Може ли единъ ученикъ да се учи при единъ учитель, въ когото не вѣрва? Преподава му учитель, но той казва: “Я, е така, я не е така!” Съмнява се! Ако се съмнявашъ, трѣбва да провѣришъ. Защото въ реалното всѣкога има единъ опитъ, приложение. Ти имашъ право да се съмнявашъ въ реалното въ това, което си опиталъ. Въ него вече може да се съмнявашъ. Въ идеалното ти съмнение можешъ да имашъ, но идеалното трѣбва да стане реално и реалното трѣбва да се опита и тогазъ да се съмнявашъ въ идеалното. Реалното, като го опиташъ и ако опитътъ не излѣзе сполучливъ, тогазъ ти можешъ да се съмнявашъ. Въ кабалата и въ окултната наука има такива работи, които досега окултнитѣ учители не могатъ да си ги обяснятъ. Тѣ ги обясняватъ, но нѣщата сѫ недообяснени. Не, че не могатъ да се обяснятъ. Могатъ. Но трѣбва много голѣмо знание! Тѣ казватъ, че единицата е мѫжко творческо число, което е създало всичко и че дветѣ е женско число. Или казватъ, че единицата е бащата, а пъкъ двойката е майката, а тройката е детето. Като дойде да се работи съ числа имаме: […] Значи две жени събрани на едно мѣсто правятъ единъ мѫжъ. Даватъ едно мѫжко число. Какъ е станало това? То е все така, когато вѣрваме, че и безъ очи човѣкъ може да гледа. Желанието да гледашъ е сѫществувало по-рано. Зрѣнието е сѫществувало преди очитѣ. Очитѣ сѫ само едно пособие вече. У човѣка има две очи. А у нѣкои насекоми има по много очи, има повече очи, отколкото има човѣкъ. Ние сега се отдалечаваме отъ ония реалнитѣ предмети.



Вие седите и разглеждате нѣщата такива, каквито не сѫ. Напримѣръ разглеждате вашата дреха, дали ви прилича или не. Напримѣръ туришъ си една шапка предъ огледалото и гледашъ, дали шапката ти прилича. Питамъ: следъ като си турите новата шапка, какво ще ви придаде тя? Не, че безъ шапка трѣбва да ходите. Азъ правя сравнение съ шапката. Следъ като ви дадатъ две слушалки вашитѣ уши, какво ще добиете? Много нѣща, сцени, единъ свѣтъ ще се открие заради васъ! И като ви направятъ единъ входъ, както сѫ вашитѣ уста, презъ които да влизате въ апартаментитѣ на душата, вие ще опитате всички блага, които сѫществуватъ на земята. Представете си, че нѣмате уста. Тогазъ какво щѣхте да знаете за всички блага, които сѫществуватъ на земята? Нѣкой пѫть питате: “Защо ни е това сърдце? Защо ни е тая уста?” Безъ уста какво щѣхте да бѫдете? Камънитѣ сѫ безъ уста. Желанието на тия камъни е да имъ се създадатъ уста. И тѣ затова чакатъ тукъ съ търпение, за да имъ се дадатъ уста, за да опитатъ реалното.



И най-първо вие започвате съ опитването на хранитѣ, които ви се даватъ. Но устата иматъ нѣколко функции: Възприемането на храната, която е необходима за човѣка, вкусването на тая храна, за да си състави човѣкъ едно понятие за нея. После устата има една друга функция: съ въздуха, който излиза, да изказва една блага дума и той трѣбва да оцени думитѣ, които говори. Като каже една дума, той трѣбва да я чуе и да види нейнитѣ последствия. Ти минавашъ покрай нѣкой човѣкъ и му казвашъ: “Ела у дома, азъ ще те угостя.” Този човѣкъ тръгва подиръ тебе. И казвашъ другиму: “Ела да те натупамъ съ дърво, да ти тегля едно дърво, че да ме помнишъ!” И този човѣкъ бѣга отъ тебе. Защо бѣга отъ тебе? Защото впечатленията, които е приелъ отъ тебе, сѫ противоположни на неговитѣ желания. А пъкъ яденето, дадено на първия, е точно това, което той желае.



Аналогията, която можете да извадите: Противоречията, които могатъ да се срещатъ въ живота ви, сѫ едно срѣдство за повдигане. Все се зараждатъ известни противоречия. И щомъ ученикътъ разреши нѣкое противоречие, той се повдига въ по-висока степень. И щомъ не може да го разреши, той не се е повдигналъ. Нѣкой пѫть слушамъ да казватъ: “Толкозъ години следвамъ. Какво съмъ научилъ?” Човѣкъ, който учи, все ще научи нѣщо. Не, че не сте научили. При единъ обедъ ти си научилъ нѣщо. Ти имашъ съзнанието, че си придобилъ реалното и нуждата, която имашъ, е задоволена. Но само съ единъ обедъ не се свършва. Храненето е единъ непреривенъ процесъ. Въ храненето е опознаването съ реалното. Ако не се хранишъ, ти не можешъ да се опознаешъ съ него. Ти, като се хранишъ, чрезъ храната ще се опознаешъ съ реалното, т.е. чрезъ тая храна ти ще се опознаешъ съ живота. Ти ще възприемешъ отъ всѣка храна дотолкозъ, доколкото си възприелъ животъ, доколкото чрезъ нея е внесенъ животъ въ тебъ, или онова благо, което Богъ ти е далъ въ дадения случай. Тъй че, при всѣка една храна ние влизаме въ съприкосновение и съ идеалното и съ реалното.



Сега, реалното въ свѣта, това е Любовьта. Реалното въ свѣта е Добродетельта. Идеалното е Мѫдростьта, идеалното е знанието, което ти придобивашъ. Тѣ сѫ нѣща идеални. Следователно съ сърдцето си ние се запознаваме съ реалното, а пъкъ съ ума си ние се запознаваме съ идеалното. Умътъ се запознава съ идеалнитѣ работи. Нѣкой пѫть ние искаме познанието на ума да ни даде реалното. Реалното приемаме чрезъ сърдцето, а това, което ние чувствуваме, радостьта, страданията ни идатъ чрезъ сърдцето. А пъкъ какъвъ е невидимиятъ свѣтъ предъ насъ, какво е предназначението на нѣщата въ природата, какви сѫ законитѣ въ свѣта, ония закони, които работятъ, нашето сърдце не може да ни каже нищо по това. Нашиятъ умъ ни казва, какво е предназначението на нѣщата въ природата. То е идеалното, Великото въ свѣта. Когато ви говоря за реалното, трѣбва да ме слушате съ сърдцето си и когато ви говоря за идеалното, трѣбва да ме слушате съ ума си. И когато има разногласие между Учителя и ученика, то Учительтъ говори едно, а пъкъ ученикътъ разбира друго. Когато Учительтъ му говори за реалното, за земята, ученикътъ [е въ] идеалното. Той казва: “Не ми разправя за това, което азъ искамъ.” Нѣкой пѫть Учительтъ е въ идеалното, а пъкъ ученикътъ е въ реалното и казва последниятъ: “Не ми разправяй за това, което не искамъ.” Когато Учительтъ разправя за реалното и ученикътъ трѣбва да е тамъ. Когато Учительтъ [разправя] за идеалното и ученикътъ трѣбва да е тамъ. Това сѫ две положения, които трѣбва да поддържате въ ума си.



Седи единъ богатъ човѣкъ, милионеръ, който има голѣмо достойнство, и кара всички хора да му отстѫпватъ мѣсто. Отъ дето мине, да му отварятъ пѫть. И по една случайность, спира се на желѣзния пѫть. И пазачътъ му казва: “Отстрани се отъ пѫтя!” Богатиятъ казва: “Защо? Азъ мога да седя тукъ. Азъ съмъ свободенъ. Никой не може да ми заповѣда.” Ти можешъ да седишъ навсѣкѫде, но не и върху релситѣ, по които пѫтува тренътъ. Ти нѣ-машъ право да запречвашъ пѫтя на треноветѣ. Излѣзъ извънъ релситѣ, защото всѣки тренъ може да те прегази. Вие въ пѫтя на движението не можете да бѫдете свободни. Тамъ свобода има само за тия предмети, които се движатъ въ този пѫть. И въ окултната наука много ученици си създаватъ голѣми нещастия, че се поставятъ на пѫтя, дето тренове се движатъ. Ти казвашъ: “Ще опитамъ работитѣ. Азъ съмъ свободенъ.” Ще опиташъ работитѣ. Азъ уподобявамъ това на единъ гебедженски биволъ.* Когато въ варненско англичанитѣ направили първия железенъ пѫть и машината тръгнала, единъ гебедженски биволъ дошълъ всрѣдъ релситѣ и като видѣлъ машината, ококорилъ се и надигналъ си рогата. Машинистътъ свирилъ, свирилъ, а биволътъ казвалъ: “Тукъ не можете да минавате. Азъ тукъ не позволявамъ!” И като минала машината цѣлиятъ този биволъ станалъ на каша вѫтре. Този биволъ е мислѣлъ: “По какви съображения, отъ де е взела право тая машина да минава отъ тукъ!” Тя има гражданско право, държавата е дала позволение да се съгради този пѫть.



Често ние правимъ такива малки опити, които ни излизатъ много скѫпо. Нѣкой човѣкъ си е намислилъ да направи нѣщо. Ти намислишъ да му препятствувашъ. Остави го да си върви по своя си пѫть! Нѣкой пѫть вие си задавате въпросъ:”Защо той обича този човѣкъ? Той нищо не струва!” Рекохъ, то е негова работа. То е все таки да питате, защо този човѣкъ обработва тая нива. Негова работа е! Той това мѣсто намѣрилъ да обработва. Може да има друго мѣсто, но това мѣсто намѣрилъ да обработва. Обработва го човѣкътъ!



Когато вие обичате нѣкой човѣкъ, каква е вашата цель? Да се запознаете съ реалното и идеалното, които сѫ въ този човѣкъ. Когато ти обичашъ нѣкого, ти имашъ две цели: да се запознаешъ съ неговото сърдце и да се запознаешъ съ неговия умъ. Какъвъ е първиятъ вашъ методъ, когато вие обичате по сърдце нѣкого? Нѣкой пѫть може да го обичате и съ ума си. Какви сѫ методитѣ въ опититѣ на сърдцето? Първиятъ опитъ на сърдцето е: Ако азъ опитвамъ една ябълка, която имамъ, непременно ще я туря въ устата си, ще я изямъ, ще й дамъ едно угощение. Ще я запитамъ, ще й кажа, че тя въ менъ не може да живѣе по сѫщия начинъ, както живѣе отвънъ въ свѣта и съвсемъ трѣбва да си измѣни формата, за да й бѫде благоприятно вѫтре. И тя ще се съгласи. Това е реалното. И азъ ще си съставя понятие за ябълката.



А ако искамъ да изуча идеалното, азъ ще взема сѣмката и ще я посадя. И въ този случай ще имамъ съвсемъ другъ резултатъ. Тогазъ отъ идеалното какъ се ражда реалното? Това идеално ще расте, ще стане дърво, ще цъвне, ще завърже и ще даде плодъ и отъ идеалното ще дойде реалното, което ние ще опитаме. Тъй че, вие трѣбва да започнете съ идеалното и после ще дойдете да се запознаете съ реалното. Или може да започнете първо съ реалното и да дойдемъ до идеалното. Ако почнемъ отъ идеалното, следъ това ще имаме една реална опитность и следъ това сѣмката, която остава, пакъ ще посѣемъ.



И тъй, не туряйте ума си на мѣстото на сърдцето да се занимава съ работитѣ на сърдцето. Не туряйте сърдцето си на мѣстото на ума си да се занимава съ работитѣ на ума. Сърдцето да се занимава съ своитѣ работи и умътъ съ своитѣ работи. Когато сърдцето изучава реалнитѣ работи и умътъ идеалнитѣ, тогазъ ще имате най-малко противоречия въ живота си. Пакъ ще имате противоречия, но по-лесно ще се разрешаватъ. Да допуснемъ, че въ васъ влѣзе чувство на съмнение. Какъ ще лѣкувате съмнението? Съмнението е единъ видъ най-малкото обезвѣряване. За да отмахнешъ едно съмнение, трѣбва да имашъ вѣра. Тая вѣра трѣбва да почива на законитѣ на реалното и на идеалното, на законитѣ на сърдцето и на ума. Въ тия два свѣта ти едновременно трѣбва да търсишъ разрешението. И не трѣбва да разрешавашъ съмнението извънъ твоето сърдце и извънъ твоя умъ.



Съмнението може да дойде. Ти отивашъ въ една банка. Онзи касиеръ, който ви е далъ, може нѣкой пѫть умишлено или нѣкой пѫть по погрѣшка да ти е далъ повече или нѣкой пѫть по-малко. Ако ти е далъ повече, нѣма да се осъмнишъ въ него, но ако ти е далъ по-малко, ти веднага ще се осъмнишъ. А пъкъ съмнението ти може да е вѣрно или невѣрно. Ти трѣбва да провѣришъ. Защо като ти даде повече, нѣма да се осъмнишъ, а пъкъ като ти даде по-малко, ще се осъмнишъ? Това е повидимому единъ много простъ въпросъ и мислимъ, че е много лесенъ. Но питамъ азъ себе си въ дадения случай: защо азъ допуснахъ той въ дадения случай да ми даде по-малко? Погрѣшката е въ менъ, а не въ него. Погрѣшката въ този случай би била въ мене поради следното: когато отиде единъ скѫперникъ (скържавъ) при единъ касиеръ, то у последния има всѣкога желание да вземе нѣщо отъ скъперника, понеже скъперникътъ предава отъ себе си това желание, това чувство, което храни, тъй че и у другитѣ се заражда желание да откѫснатъ нѣщо отъ него. А пъкъ когато единъ човѣкъ е много щедъръ, дава отъ себе си, той, като отиде при касиера, то и другия иска да му дава, щедриятъ му предава своята мисъль.



Че законътъ е все сѫщия въ свѣта, този законъ го има и въ идейния свѣтъ. Ако мразишъ нѣкого, то и той ще те мрази. Значи каквото му дадешъ и той ще ти даде сѫщото. Ако обичашъ нѣкого и той ще те обича! Обичьта е щедрость. Тогазъ и онзи става щедъръ. Възприема. Омразата е скѫперничество. Между омразата и скѫперничеството има сходство. Искашъ да вземешъ нѣщо. Ти мразишъ нѣкой човѣкъ. Защо? Защото не ти дава! Щомъ ти дава, ти нѣма да го мразишъ. Всѣка омраза произтича отъ факта, че нѣкой те е онеправдалъ, взелъ ти е нѣщо, направилъ ти е нѣкаква вреда. Лишилъ те е отъ нѣщо. А пъкъ въ любовьта е обратното: всички хора, които сѫ ни дали нѣщо, ние сме склонни да ги обичаме. Ти казвашъ: “Какъ да обичаме?” Тогазъ давай! Като обичашъ нѣкого, ти трѣбва да му дадешъ. Ти не можешъ да дадешъ нѣкому, ако не го обичашъ! И ако не дадешъ нѣкому и той не може да те обича. Ти казвашъ: “Защо ще го обичамъ? И защо той ще ме обича?” Когато азъ обичамъ, азъ съмъ посѣлъ нивата! Това е любовьта. Той ще ме обича това подразбира, че тая нива е родила жито. Ще има обмѣна между менъ и нивата. Най-първо нивата се радва, че съмъ я по-сѣлъ. И понеже създавамъ работа на слънцето и на водата, следъ това те ме възнаграждаватъ заради онова, което съмъ далъ. Ти като обичашъ нѣкого, то тая мисъль и чувство ще роди плодъ у него и ти ще пожънешъ жетва и ще има тогазъ обратна любовь. Вие сега искате, безъ да сте обичали да ви обичатъ. Това никакъ не може да бѫде. Помнете това. Богъ сега изисква това, което е посѣлъ въ насъ, и по сѫщия законъ очаква отъ насъ добрия животъ, добритѣ мисли, желания, стремежи, съвършенството. Ние живѣемъ не за себе си, но за Бога, за Онзи, който ни е възлюбилъ, който е създалъ всичко заради насъ, за да бѫдемъ ние подобни Нему. И всичкото величие на чо-вѣка седи въ това, да бѫдемъ подобни на Бога! Каквото Богъ върши и човѣкъ да го върши въ единъ малъкъ размѣръ.



Та рекохъ, ако сте обичали, очаквайте да ви обичатъ. Ако не сте обичали, обичайте. Ако сѫ ви обичали, обичайте, за да има отплащане, за да се отплатите. Отплащане, обмѣна трѣбва да има въ природата. Щомъ спрете тая обмѣна, щомъ нѣма обмѣна, идатъ нещастията. Всички нещастия, страдания, които идватъ, показватъ, че обмѣната между реалното и идеалното не е правилна. Защото каквато любовь показвамъ азъ къмъ нѣкого, такава и той ще покаже къмъ мене. И каквато любовь Богъ е далъ намъ, ние сѫщата любовь трѣбва да покажемъ къмъ него. Нали е казано: “Христосъ дойде на земята, за да покаже Любовьта, която Богъ Му е далъ.” Ние трѣбва да покажемъ оная любовь, която Христосъ ни е далъ. И ония пъкъ, които възприматъ нашата любовь по-долу, и тѣ трѣбва да я дадатъ още по-долу. Така трѣбва да се направи цѣлъ единъ крѫгъ. Движение има вѫтре въ любовьта. Ако ти не можешъ да проявишъ Христовата Любовь, какъ ще проявишъ Божията Любовь? За да покаже Божията Любовь, Христосъ трѣбваше да понесе грѣховетѣ на хората, да понесе страданията, такива каквито малко хора могатъ да понесатъ. Не мислете, че любовьта нѣма страдания.



Сега има у хората едно самочувствие. Има голѣми задължения въ любовьта! Любовьта всичко дава и всичко взема. Много дава и много взема. Когато малко дава и малко взема. Това трѣбва да имате предъ видъ. Вие искате съ петь пари да боядисате 100 килограма прежда. Не може! Многото прежда изисква много боя. Голѣмото богатство изисква голѣма работа. Многото учение изисква голѣмъ трудъ. Вие искате сега да бѫдете окултни ученици. Не, азъ бихъ желалъ да бѫдете ученици на Любовьта, да изучавате реалното и идеалното. Да изучавате нѣщата вѣрно съ сърдцето си и да изучавате идеалното вѣрно съ ума си. И тогазъ нѣма преплитане между ума и сърдцето, идеалното нѣма да се преплете съ реалното. И отъ това едновременно изучаване на реалното и идеалното започва животътъ. Ако вие не можете едновременно да изучавате реалното и идеалното, не може да дойде новиятъ животъ въ васъ. Писанието казва: “И това е животъ вѣченъ да познаятъ Тебе Единого Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа Когото си изпратилъ.” Христосъ е реалното, а пъкъ Богъ е идеалното. По [м]ое разбиране е това. Реалното е Христосъ. Съ сърдцето си трѣбва да Го опитате. И ако ти не си опиталъ Христа съ сърдцето си, какъ ще опиташъ съ ума си Бога? Тогазъ вие можете да кажете: “Толкозъ прости ли сѫ хората, че да ни пълнятъ главитѣ?” Азъ не искамъ да ви пълня главитѣ. Не сте нѣкоя пушка да ви пълня главата. Не сте нѣкое шише да налѣя вода вѫтре. Не! Рекохъ, да изучаваме свѣта така както Богъ го е създалъ. И до сега вие не знаете, защо е вашето сърдце. Само сърдцето е, което изучава реалното. Защо ви е умътъ? Само умътъ е, който изучава идеалното. А пъкъ при изучаването на реалното и на идеалното влиза животътъ. То е смисъла, цельта, къмъ която се стремимъ. А пъкъ въ живота, следъ като изучаваме реалното и идеалното, ние добиваме свободата, а пъкъ въ свободата човѣкъ може да намѣри Истината. Свободниятъ човѣкъ може да намѣри Истината. А пъкъ като намѣришъ Истината, тогазъ се реализира животътъ, това към което всички се стремимъ.



Та сега дойде единъ ученикъ при мене и каза, че дълго време, като се е училъ, училъ, едно противоречие ималъ и не смѣе да ми каже. Азъ виждамъ какво му е. Зная каква му е болката. Той казва: “Недоволенъ съмъ отъ себе си. Опаки човѣкъ съмъ. Бамбашка човѣкъ съмъ.” И не може да излѣзе отъ опакито. Той съзнава де е опакито, но не знае какъ да излѣзе отъ това. Той е дошълъ въ стълкновение съ реалното, съ чувствата. И азъ отговорямъ на този ученикъ, братъ. Ученикъ е сега тукъ той. Той се е забъркалъ въ реалното и идеалното.



Ние искаме да постигнемъ идеалния животъ, да бѫдемъ като светиитѣ. Ти, за да постигнешъ идеалното, трѣбва да слезешъ въ реалното, да имашъ голѣми страдания като Христа, да се смиришъ и следъ това Богъ да те въздигне отъ смъртьта и следъ това да влѣзешъ въ идеалния животъ. Това е далечното бѫдеще, което те очаква. Докато не минешъ презъ тия тежки страдания, не можешъ да постигнешъ това. И сега всички вие искате да избегнете страданията. Въ сѫщность нѣма страдания. Страданията сѫ едно срѣдство само, за да изпитатъ доколко си убеденъ въ реалното. Нѣма никакви страдания въ свѣта. Не, че отричамъ. Не, че нѣма страдания. Страданията не Господь е създалъ въ свѣта. Азъ всѣка минута мога да си създамъ страдания на себе си. Ако страдамъ, че ритамъ камънитѣ по пѫтя, мога да кажа: “Кой те е турилъ тукъ?” И като се ударя о камънитѣ, после ще почна да се мажа съ малко дървено масло. Нѣма какво да ритамъ камъка. Единъ камъкъ не го ритай, но вземи, че го повдигни и го отхвърли нѣкѫде надолу. Не го ритай и му кажи: “Много си благороденъ.” После има друга една опасность: ако е тежъкъ камъкътъ, ще почувствувашъ болка, ще се орезишъ** въ гръбнака си.



Вие въ живота искате да бѫдете богати. Знаете ли, че богатството е голѣмъ камъкъ? Ако го дигнете, ще се орезите. Знаете ли, че ако сте много ученъ човѣкъ, пакъ ще се орезите. Че мѫчнитѣ задачи въ живота сѫ голѣми камъни, които искате да дигнете.



Вчера двама ученика искаха да дигнатъ долу близо до огнището единъ голѣмъ камъкъ, който тежи 6-7 хиляди килограми. Искаха да го дигнатъ и да го хвърлятъ въ езерото. Азъ като отидохъ, седнахъ тамъ и мислѣхъ дълго време, 4 часа като работеха, едвамъ го търкулнаха на 3 метра. И се събраха повече отъ 20 души хора. И турихме всички пейки все като лостове, а пъкъ тѣ двама искаха да го търколятъ до езерото! Като отидахъ, видѣхъ, че нѣма нужда да се премества отъ тамъ този камъкъ, но понеже сѫ започнали работата, не искахъ да ги обезсърдчавамъ и рекохъ: “Хайде да го търкулнемъ.” Питамъ сега: защо ще търкаляме този камъкъ отъ неговото мѣсто? Той е на почетно мѣсто. Тѣ казватъ: “Ние искаме да го търкулнемъ въ езерото.” Питамъ: какво ще придобиемъ, ако го търкулнемъ въ езерото? Но щѣлъ да отвори мѣсто за гимнастика, че “квадратътъ” не ставалъ както трѣбва! И колко мѣсто отвори той? За 4 часа едвамъ единъ метъръ мѣсто! И безъ него можеше!



Та рекохъ сега: Азъ сѣдамъ и виждамъ, какви нещастия могатъ да станатъ чрезъ голѣми камъни съ братя и сестри. Ако се търкулне, може да затисне нѣкого! Могатъ да станатъ голѣми нещастия. Защо у всички има желание да се премести този камъкъ. Та въ обществения животъ често ние търкаляме такива голѣми камъни. Двама души не се занимавайте да дигнете камъни тежащи 4-5 хиляди килограми. Дигайте малки камъни по 5-10 килограма.



Та, въ ума ви да остане сѫществената мисъль: Сърдцето ви да се занимава съ изучаването на реалното, това е Любовьта. Умътъ ви да се занимава съ изучаването на идеалното. А пъкъ двата процеса съединени въ васъ: реалното или Любовьта и Мѫдростьта, вие по този начинъ ще изучавате Истината и нейното приложение въ живота. Когато приложимъ тия три методи, ние ще бѫдемъ съвършени, а пъкъ то е далечното бѫдеще, къмъ което сега се стремите.



Днесъ започнете тъй да разбирате! Не, че не сте вървѣли, но тая идея сте нѣмали въ умоветѣ си. Това е ново за васъ. Вие реалното го чоплите съ ума си, а пъкъ идеалното чоплите съ сърдцето си. И имали ли сте нѣкакъвъ резултатъ? Когато изучавашъ реалното, сърдцето ти да участвува, а когато изучавашъ идеалното, умътъ ти да участвува. Ако речешъ да постигнешъ идеалното въ сърдцето си, то е непостижимо. И ако искашъ да постигнешъ реалното съ ума си, то пакъ е немислимо. Защо Богъ е създалъ тъй нѣщата? Ако ти не страдашъ, ти не можешъ да любишъ. Който не е страдалъ, той не може да люби. И който обича, той трѣбва да страда. Защото Любовьта се проявява само въ страданията. А пъкъ страданието трѣбва да дойде въ свѣта, понеже то е почва. Само върху страданията може да излѣзе радостьта. Радостьта е плодъ на страданието. Колкото повече си страдалъ, толкозъ по-сладки плодове ще имашъ. Ако не страдашъ, не можешъ да имашъ плодове. Казвашъ: “Другояче не може ли?” Това, което съмъ намѣрилъ азъ, това е! А пъкъ ако вие намѣрите друго, елате да ми кажете и азъ ще ви благодаря. Колкото повече страдашъ, толкозъ повече плодове ще имашъ. И голѣмитѣ страдания на Христа донесоха тая култура. Въ страданията на Христа израстнаха тия плодове на идеалното и реалното. И се казва тамъ, че кръвь излизала отъ поритѣ Му! Христосъ е разрешавалъ трудни въпроси. Христосъ е билъ закованъ на кръста. Когато не обичаме нѣкого, ние го приковаваме на кръстъ. Когато не мислимъ добре за нѣкого, ние сѫщо го приковаваме на кръстъ. Когато не обичаме нѣкого, ние го приковаваме реално за кръста, а пъкъ когато не мислимъ добре за нѣкого, ние го заковаваме идеално на кръста. За мене има две приковавания: когато не ме обичатъ, менъ ме заковаватъ реално на кръста, а когато зле мислятъ за менъ, идеално ме разпъватъ.



Сега азъ ви пожелавамъ да слѣзете отъ идеалния си и отъ реалния си кръстъ. Сами не можете да слѣзете. Все трѣбва да дойде единъ Никодимъ и да ви снеме отъ кръста и да ви обвие съ плащаница. И все таки после трѣбва да дойдатъ двама ангели отъ небето и да ви извадятъ отъ мѣстото на вашата пещера на вашия животъ.



Сега да ви дамъ добрата страна. Страданията сѫ едно велико Божие благословение за всичкитѣ ученици, които искатъ да се запознаятъ съ идеалното и реалното въ живота. И тѣ сѫ временни. Тѣ нѣма да бѫдатъ въ вѣки вековъ! Траятъ по една секунда, по 1/10 отъ секундата, най-много една минута. Но едно страдание даже единъ часъ не може да отиде. Повече отъ единъ часъ не може да отиде. Единъ



часъ е много. Една секунда пакъ е много. Гневътъ на Бога продължава до 100 години, а пъкъ благословението Му продължава до хиляди години. Любовьта Му, най-хубавитѣ Божии мисли продължаватъ благото ви за 25 000 години, а пъкъ едно Божие недоволство за нѣкого само за 100 години.



Та Богъ е недоволенъ отъ васъ за една секунда, а пъкъ 25 000 секунди е била Неговата обичь или любовь къмъ васъ. Не струва ли една секунда да е недоволенъ отъ васъ и 25 000 секунди да е доволенъ отъ васъ? Та затова, ако изучавате правилно реалното и идеалното, то Богъ ще бѫде недоволенъ отъ васъ само една секунда и доволенъ 25 000 секунди. А пъкъ, ако не изучавате правилно реалното и идеалното, то Богъ ще бѫде доволенъ отъ васъ една секунда и 25 000 секунди недоволенъ. Гневътъ на Бога е мимолетенъ, т.е. Неговото неразположение. Вие само нѣкой пѫть сте опитвали пламъцитѣ на ада. Малко сте ги опитвали пламъцитѣ на ада. Сега мисъльта, която може да ви даде потикъ, е: Да оставимъ ада. Адътъ е нѣщо идеално. Адътъ е идеаленъ и раятъ е идеаленъ, а пъкъ земниятъ ни, нашиятъ животъ тукъ е реалното. Въ тия страдания ви опитватъ малко какво нѣщо е адътъ, а пъкъ въ радостьта ще опитвате какво нѣщо е небето, раятъ.



Сърдцето ви да е занято съ Любовьта постоянно! А пъкъ умътъ ви всѣкога да е занятъ съ Мѫдростьта, а пъкъ вие като ученици да сте всѣкога заняти съ Истината!



“Божията Любовь носи пълния животъ.” (Три пѫти.)



6 ч. 25 м.



8-ма беседа на Учителя

Молитвения върхъ при Рилскитѣ езера.

28.VII.1937 г. 5 ч. с. срѣда.



--------

* отъ Гебедже старото име на градъ Белославъ, Варненско

** урезъ (м. диал.) врязано мѣсто, вдлъбнатина